Привет!

Докато София кипеше в емоциите на стари и млади покрай изпращането на абитуриенти, група приятели решихме да използваме хубавото време за по-здравословна дейност и си организирахме една разходка до Боянски водопад. Тук държа да отбележа, че противно на представите на някой хора, София не е център на вселената, Боянският водопад няма нищо общо с Райското пръскало (край Калофер), нито пък Златните мостове са същото като Чудните мостове(край Чепеларе)

Сборен пункт за скромната ни групичка беше Боянската църква. Паркиране трудно се намира и трябва да внимавате много, но на този въпрос ще се върна към края на разказа.

Докато чакахме събирането на всички ни, дочухме някой да пита как се ходи до водопада, пеша или с кола, на което получи отговор "Слава Богу, пеша!"

Събрахме се и тръгнахме - упътването към пътеката от Боянската църква беше кратко и ясно - нагоре, нагоре, наляво, направо и вдясно пак нагоре. Началото на пътеката започва със стълби и голяма информационна табела (първата снимка). На нея се вижда, че до водопада може са се стигне по две основни пътеки (200м по-нататък има и съответни указателни табели). Първата се изкачва стръмно нагоре, срещу течението на Боянска река (зелена маркировка), докато втората е с по лек наклон и заобикаля покрай Боянското езеро (жълта маркировка).

На бързо решихме, че на отиване ще минем по първата, а пък за разнообразие ще се върнем по втората и тръгнахме. След по-малко от час вървене стигнахме езерото. Самото езеро е изкуствено създадено и не е особено впечатляващо, но пък си личеше че има доста риба. Пътеката по принцип минава на около 20 метра от него, като се отбива вляво по едно импровизирано мостче. Няма опасност да го подминете, а и пътеките са доста оживени, така че винаги има кой да ви помогне с ориентир.

Направихме кратка почивка и се върнахме обратно на пътеката нагоре към водопада. Тази част вероятно беше най-стръмната, но не след дълго хоризонта започва да пада и така докато стигнахме до Борова скала (пада се вдясно на пътеката). Това е отвестна скала над долината на Боянска река, от която се открива страхотна глетка към Копитото и северозападните квартали на София. До тук беше изкачването, пътеката продължава вляво от долината, пресича Петровичка река (десен приток на Боянска река) и продължава при съвсем приятен наклон.

Вляво от пътеката очаквахме да видим тис - рядко иглолистно дръвче (храст), растящо извънредно бавно - за 1000 години достига 17 м височина. Характерно е, че цялото растение е отровно за човека. За съжаление, аз лично не го забелязах.

След 10-15 минути пътеката се разклонява, като лявата пътека (надолу) е тази, която води до водопада, който само след още 200-300 метра вече се чуваше съвсем ясно.

Нямам намерение да се опитвам да правя описание на самия водопад. Само ще спомена, че през 1920 той вдъхновява Вазов да напише пътепис за похода си до него, така че ако някой се интеренсува може да го издири.

Честно казано бях доста изненадан от силното присъствие на хора край водопада, от деца на 2 годинки до хора от т.нар. трета възраст.

След като направихме нужният набор от снимки и отпочинахме добре, поехме надалу по течението на реката. В началото пътят беше наистина доста стръмен и каменист, но след това пътеката полека се изравни. В крайна сметка целия поход беше около 4 часа (вкл. 1 час почивка край водопада) и ни успяхме да се върнем точно преди да завали пороен дъжд.

Няма да пропусна да се върна и на въпроса за паркирането - някой ентусиаст беше се паркирал точно до началото на пътеката, което очивидно не се е харесало много на минувачите, та в знак на признателност му бяха стоварили един огромен камък върху тавана на колата. Та това е то нашата любима страна - красива природа, липса на парко места и огромен излишък от простотия.